Ако на някого му се струва, че ситуацията в Сирия е много сложна,
то това е, защото тя наистина е такава.

Отминалата на 7 септември в Техеран среща на правителствените и държавни лидери на Иран, Русия и Турция по конфликта в Сирия и последвалата я 10 дни по-късно среща на президентите на Русия и Турция, Владимир Путин и Реджеп Таийп Ердоган в Сочи се проведоха на фона на изключително активна информационна война с участието на всички „заинтересовани страни“ и отново поставиха във фокуса на вниманието ситуацията в и около Идлиб, който все още е под контрола на опозиционните сили. Овладяването на контрола над тези територии от страна на Сирийската арабска армия (САА) на Асад и нейните съюзници на практика до голяма степен би било стратегически повратен момент в гражданската война в Сирия и би нанесло силен удар върху международните и вътрешните джихадистки организации и движения.

Обща ситуация в Сирия

Ставащото и предстоящото в зоната на Идлиб може да се разглежда единствено в общия контекст на ситуацията в Сирия.

Войната в Сирия продължава вече осма година и въпреки твърденията, че „предстоящата битка за Идлиб е последната“, това съвсем не е така. Реално, съществуват всички предпоставки, конфликтът да бъде „замразен“, а Сирия де факто да бъде разделена на части.

Това най-ясно се вижда от разпределението на контрола на територията на страната към средата на август 2018 г.:

Забележка: В таблицата не са включени районите, в които има разположени военни бази на други държави, които от една страна не са предмет на настоящата разработка, а от друга страна са разположени на територията, официално контролирана от правителствени или опозиционни формирования. С такива разполагат Русия, Иран, ливанската Хизбуллах и САЩ.

Вижда се, че извън контрола на правителството на президента Асад е над 40% от територията на Сирийската арабска република – успоредно с това, не можем да говорим за интегритет на контролираните от опозиционните сили територии, които са крайно разпокъсани. Подобна (макар и в не толкова голяма степен) е ситуацията и с овладените от САА части от страната.

През последните две години силите на Асад и съюзниците му успяха – с преговори и/или боеве – да ликвидират някои важни поради своето местонахождение „джобове“ на опозиционните сили. Такива са тези в Източно Алепо и Източна Хута, а също и в околностите на Дамаск. През това лято, Асад успя да си върне контрола по демаркационната линия с Израел - наистина, това (фактическо възстановяване на ситуацията от преди 2011 г.) стана възможно с активната намеса на Русия, за да бъде осигурено съгласието на Израел. Понастоящем, руска военна полиция патрулира (заедно със силите на ООН) приграничните райони и е развърнала наблюдателни постове в тях, като Москва гарантира, че няма да допусне ирански сили и/или техни прокси–организации да атакуват територията на Израел (техните тежки оръжия и силите им бяха изведени на разстояние около 140 км от демаркационната линия). Успоредно с това, силите на Асад овладяха и важната (в търговско отношение) магистрала водеща към Аман, където САА достигна до границата с Йордания.

Все още големи части на Сирия се намират под контрола на опозиционни или чужди военни сили.

На югоизток, освен действащите в отделни райони сили на джихадистката терористична групировка Ислямска държава (ИД), в района на ал-Танф (около 55 километрова зона в района на сирийско – иракската граница, контролирана съвместно от ВС на САЩ и СДС) има разположени войски на САЩ (основно морска пехота и специални сили). Ал Танф беше важен за борбата с ИД, но след нейното практическо военно поражение, той донякъде изгуби своето значение за борбата с тероризма, но пък междувременно „спечели“ ново при това стратегическо качество. Районът е разглеждан като изключително удобен от военна гледна точка за контролиране на комуникациите между Ирак и Сирия и най-вече на тези между иранските и проиранските сили, намиращи се в Ирак и Сирия. Освен това, той е важно свързващо звено за американските сили, намиращи се на територията на Йордания и тези които съвместно със СДС контролират богатия на нефт район по протежение на западния бряг на р. Ефрат в провинция Деир ез-Зор. Поради тези причини, не може да се очаква, че САЩ ще намалят военното си присъствие там и ал-Танф в скоро време няма да премине под контрола на Дамаск.

В Североизточна Сирия контролът се държи от Сирийските демократични сили, „гръбнакът“ на които са кюрдските Подразделения за защита на народа (по-известни като YPG), но в тях влизат и формирования на сирийски араби, асирийци/сирияци и малки групи туркмени, чеченци, арменци и черкези. Политическото крило на организацията е Сирийският демократичен съвет, а самите СДС са подкрепяни от около 2 000 американски военнослужещи, като за техните нужди и за осигуряване на възможността за бързо прехвърляне на усиления и материални средства са изградени няколко бази. YPG поддържат много тесни връзки с Кюрдската работническа партия (РКК) – „основен враг“ на Турция и поради това са обявени от Анкара за терористична организация, независимо от факта, че те изнесоха основната тежест на войната срещу ИД в Сирия и продължават да действат срещу нея и остатъците й и до момента.

Наред с дипломатическите демарши, при които САЩ (най-вече посредством специалния си пратеник) се опитваха да откажат Ердоган от масирана военна офанзива срещу YPG (и СДС), в крайна сметка се стигна до операцията „Ефратски щит“ (в североизточна Сирия) на ВС на Турция, при която беше създадена буферна полоса между границата на Турция и контролираната от СДС зона, а силите на YPG и на РКК бяха принудени да се изтеглят от нея.

В последствие, САЩ създадоха няколко военни бази в тези части на страната. В околностите на особено оспорвания град Манбиж – в съответствие с постигнатото между Турция и САЩ споразумение – се извършва съвместно патрулиране (от американски и турски военни), а турски подразделения и техни прокси-организации не влязоха в него.

Американските войски в тази част на Сирия изпълняват ролята и на възпираща сила - от една страна, по отношение на Турция, а от друга – спрямо САА на Асад. Очевидно е, че СДС не биха могли да устоят във военно отношение, нито на турската армия и нейните прокси-организации, нито на САА и нейните съюзници от Хизбула, Иран и проиранските милиции, особено като се има в предвид, че и боевете между тях и джихадистите продължават. От друга страна, зоната, контролирана от СДС е буфер между САА и ВС на Турция и ако тя бъде ликвидирана, реално ще бъдем изправени пред доста опасната възможност за открит пряк военен сблъсък между Дамаск и Анкара (за какъвто несъмнено би имало подкрепа в някои политически среди).

СДС са изправени пред труден - но до голяма степен предопределен - избор между Ердоган и Асад. Очертава се, че те ще изберат Асад и преговорите между тях и сирийското правителство вече се водят – засега без особен напредък. Предложенията на СДС включват политическа децентрализация, инкорпориране на формированията на СДС в САА и край на дискриминирането на кюрдите. Очевидно, политическото ръководство на кюрдите е наясно, че стремежите им за независимост и дори за федерализация са нереалистични – при сегашното развитие на конфликта, нито Дамаск, нито Техеран (който има нарастващи проблеми с кюрдите в Иран) ще допуснат подобно нещо.

СДС сега са „между три огъня“ – САА и иранските и проиранските сили (вкл. ливанската Хизбуллах), турската армия и нейните прокси-организации (Свободната сирийска армия/ССА) и джихадистите от ИД, Хаят Тахрир ал-Шам (ХТШ) и други подобни формирования.

Към това следва да се добавят и два (големи) външни фактора – Русия и САЩ.

Доколкото СДС са подкрепяни и използвани от САЩ, независимо от някои отстъпки от Вашингтон на Анкара, кюрдските сили и техните съюзници са до голяма степен „заложник“ на стратегическото противопоставяне между Русия и САЩ в Сирия и региона.

Русия вече доказа, че по стратегически причини, тя предпочита „официално“ да има за съюзник Анкара и няма да застраши този крехък съюз (на моменти по-скоро приличащ на „брак по сметка“) заради интересите на кюрдите. В същото време, въпреки официалните изявления на президента Тръмп, че той желае възможното най-бързо „излизане“ от Сирия, на практика виждаме точно обратното – американското военно присъствие в страната се увеличава. При това, именно посредством СДС, САЩ държат под контрол по-голямата част от най-големите петролни находища в Сирия, намиращи се по протежение на р. Ефрат. Средствата от продажбите на добития от тях петрол са от стратегическа важност – сега, те могат да бъдат (и са) използвани за издръжката и икономиката на контролираните от СДС райони и на самите СДС. И обратното – предаването им под контрола на Дамаск не само ще отслаби позициите на СДС и САЩ, но ще предостави нови финансови средства на сирийското правителство, като по този начин би заздравило властта на Асад.

Техеран (самостоятелно и в комбинация с ливанската Хизбуллах) от една страна има интерес сирийските кюрди да бъдат интегрирани в „Сирия на Асад“ - така ще бъде елиминиран или поне ограничен един основен „катализатор“ на напрежение в населените с кюрди райони на Иран. Освен това, по този начин обширни райони на Сирия биха се оказали под контрола на правителството на Асад и до голяма степен би се създала т.нар. „шиитска дъга“, която включва Иран, Ирак, Сирия и Ливан (Хизбуллах е една от основните политически сили) и достига до Израел - като я обхваща от север и североизток. От друга страна, настоящата ситуация едва ли е от най-изгодните за управляващите в Иран. Подкрепяните от САЩ сирийски кюрди биха могли лесно да бъдат използвани от Вашингтон като база и инструмент за оказване на конкретна подкрепа (подготовка, доставки на оръжие и прикрито подстрекаване) на организациите на иранските кюрди за по-активни действия за създаване на вътрешно напрежение и респективно - дестабилизиране на Иран.

С течение на времето, в Сирия ще се засилва и ролята на Китай, която вече там има военни инструктори, обучаващи военнослужещи в САА (официално – това са „специалисти“ по китайско въоръжение), изрази готовност да се включи с военни сили в операции по прочистването на Сирия от терористите, вкл. и в операция в Идлиб. Целите на Китай засега са по-ограничени и основната от тях е унищожаването на уйгурските джихадистки формирования в Сирия (съюзната на ХТШ Ислямска партия на Туркестан), но може да се очаква в бъдеще тези цели да станат доста по-мащабни.

От друга страна сирийското правителство не бърза – протакането му дава предимство при преговорите с ръководството на СДС, защото му е ясно, че в крайна сметка, сирийските кюрди ще бъдат принудени да приемат управлението на Асад пред неизбежните етнически и политически прочиствания от страна на Турция. Освен това, Асад трудно би се отказал от или споделил с ръководството на СДС властовите си ресурси, като за него има и други, доста съществени причини. Той всячески се стреми да избегне открито военно противопоставяне между неговите сили и турската армия, а прякото „изправяне“ на САА (която ще трябва да замени американските военни) срещу нея на сирийска територия в съвкупност с влиянието и присъствието на РКК в района, много бързо може да доведе до сблъсъци, които лесно могат да ескалират до война между двете страни. В крайна сметка, може да се очаква, че в по-далечен план, Асад би се съгласил с някои по-маловажни искания на СДС – в замяна на „защита срещу Турция“, но това би могло да стане единствено след получаването на гаранции от основния му съюзник – Русия, че Анкара няма да започне провеждането на (поредната) военна операция на сирийска територия.

Северозападна Сирия (вкл. Идлиб) е доминирана от Турция – след овладяването на анклава Африн и в съответствие с процеса от Астана.

Операцията „Маслинова клонка“, широко афиширана (от Анкара) като антитерористична (срещу РКК, YPG и ИД), в рамките на която турската армия (и съюзните й формирования) овладяха анклава Африн беше проведена в началото на годината със съгласието на САЩ и Русия и при координация в действията между турските войски и руските сили в Сирия. Признаците за това са много – сред тях, изтеглянето на руски батальон военна полиция от Африн, посещението на турска делегация в Москва (водена от тогавашния началник на ГЩ на Турция и сегашен министър на отбраната Хулуси Акар и включваща в състава си Хакан Фидан, началник на Националната разузнавателна служба – МІТ) непосредствено преди началото на нахлуването, практическото „отрязване“ на достъпа до анклава на кюрдски доброволчески формирования от контролираните от САА райони, и не на последно място свободното опериране на турската бойна авиация във въздушното пространство на Сирия. Подобно на лятото на 2016 г. при операцията на турската армия за овладяването на град Ал Баб (тогава контролиран от ИД) и сега, при операция „Маслинова клонка“, „мълчаливото съгласие“ и дори подпомагането от страна на Москва беше при едно единствено условие – турските войски и техните прокси-организации да не атакуват сили на Асад.

Всичко това постепенно доведе до ситуацията, че въпреки че доминира в Северозападна Сирия, Турция не може да предприеме никакви действия без, те да бъдат съгласувани с Русия и „одобрени“ от нея.

В същото време, районът на Ал Баб и анклавът Африн постепенно се превръщат в протекторат на Турция, като това далеч надхвърля рамките на свободното действие на турските сили за сигурност и войски в тях. Всекидневният живот се осигурява и респективно „управлява“ от Анкара. Местните власти се ръководят от турски администратори, турски офицери ръководят полицейските служби, военизирани формирования на ССА са на издръжка от Анкара (вкл. заплатите им са в турски лири), турски служби осигуряват комуналните услуги (вкл. електрическият ток се доставя от Турция), в училищата се изучава турски език, дори един от основните площади в град Африн беше преименуван на името на Ердоган, като дори информационните и указателни табели/надписи са на два езиска – арабски и разбира се, турски. По информации (предимно от сирийските кюрди) в анклава Африн усилено се провежда етническа подмяна на населението като под всякакви претексти и с репресии, местното население (което не е избягало пред настъпващите про-/турски сили или се е завърнало след прекратяването на бойните действия) кюрди, малки групи язиди и др. е прогонвано от домовете им, в които се настаняват семействата на членове на формирования на ССА, а също и джихадисти и членове на семействата им изтеглили се от районите на Дамаск, Алепо и южните части на Сирия след сключването на помирителни споразумения със сирийското правителство. В последно време, в анклава Африн зачестиха атаките срещу сили на ССА, както от страна на YPG/СДС, така и от „нови, независими“ формирования.

Ситуацията в Африн и Ал Баб естествено не е приемана с „добро око“ от Асад, но неговите опции за оказване на влияние върху нейното развитие (към момента) на практика са нищожни.

Какво се разбира под „Идлиб“ и кой е там

Заедно с анклава Африн, Идлиб или по-точно зоната за деескалация под контрола на Турция е най-голямата част от територията на Сирия, която все още се намира под контрола на антиправителствени сили.

Реално, още почти от самото начало на конфликта, сунитски опозиционни формирования контролират провинция Идлиб, а също и прилежащи към него части от провинциите Латакия, Хама и Алепо. В хода на войната, по-голяма част от тях се трансформираха предимно в джихадистки, като в последните месеци процесът се засили от изтеглянето към Идлиб на джихадисти и техните семейства от други райони на Сирия, на които бяха осигурени сигурни („хуманитарни“) коридори в замяна на прекратяване на съпротивата и предаване на отделни зони/райони под контрола на Дамаск.

Като цяло, по оценки на ООН в контролираната от антиправителствените сили зона на Идлиб към момента се намират около 2.9 млн. човека. Най-големият град в тези предимно селски райони на Сирия е Идлиб (с население преди началото на войната от около 150 000 до 200 000 човека). По-малките градове са Джиср ал-Шукюр (западната част на провинция Идлиб), Саракеб (източната част на провинция Идлиб), на юг – Маарат ал-Нуман и намиращите се в близост до Алепо - Хан Шехун и Хан ал-Ассал, Хрейтан и Анадан.

Идлиб е заобиколен от райони, намиращи се предимно под контрола на САА и нейните съюзници (подкрепяни от Иран сили, вкл. ирански военни, сирийски военизирани формирования, сили на ливанската Хизбуллах). Северната част на Идлиб граничи с анклава Африн – по-рано контролиран от сирийските кюрди, а сега номинално под контрола на ССА. Турски прокси-формирования контролират и териториалната ивица, която започва от Африн и заобикаляйки Алепо продължава до Ал Баб.

На територията на Идлиб действат голям брой джихадистки организации/групи, които често създават неустойчиви и бързо променящи се съюзи, като освен тях има и голям брой джихадисти „на свободна практика“ – основно чужденци, дошли в Сирия, за да участват в джихада. В повечето случаи, те са напуснали формированията, в които са били и (по признания на някои от тях пред западни медии) се присъединяват към джихадистки организации за провеждането на отделни терористични атаки или военни операции – очевидно, срещу заплащане. Отделен сегмент от тази джихадистка „мозайка“ са формированията на джихадисти – китайски граждани (уйгури) и на граждани на Русия и бивши републики от СССР (чеченци, узбеки, таджикистанци, азербайджанци и др.).

Най-големите джихадистки терористични организации, които реално контролират по-голямата част от Идлиб са Ал Джабхат ал-Ватания ли Тахрир (Фронт за национално освобождение, ФНО) и Хаят Тахрир ал-Шам (Организация за освобождение на Леванта, ХТШ).

ФНО е създаден през май т.г. с участието на 11 военизирани формирования, по-големите от които са Левантийски легион, Свободна армия на Идлиб, 1-ва пехотна дивизия, 1-ва и 2-ра крайбрежни дивизии, 2-ра армия, Елитна армия, Армия на победата, 23-та дивизия, бригада Ислямска свобода. От август т.г. към ФНО се присъединиха над 10 нови (вкл. ислямистки) организации, между които Ахрар ал-Шам, Движение Нур ал-Дин ал-Зинки, Джаиш ал-Ахрар, Дамаски сбор (обединяващ поне три формирования, изтеглили се от района на Дамаск) и др.

Терористичната организация ХТШ е салафистка джихадистка организация, считана за клон на Ал Кайда в Сирия. Създадена е в края на януари 2017 г. посредством сливането на Джабхат Фатех ал-Шам (преди това Джабхат ал-Нусра, позната също и като Фронт Ал Нусра), Джабхат Ансал ал-Дин, Джаиш ал-Суна и Лива ал-Хак и Движение Нур ал-Дин ал-Зинки. В последствие към нея се присъединяват и отделни джихадисти (малки групи джихадисти), а по-късно Джаиш ал-Дин и Движение Нур ал-Дин ал-Зинки напуснаха ХТШ.

Особен случай представлява една друга по-малко известна джихадистка организация – Танзим Хурас ал-Дин (Пазителите на религията/ПР). Тя е създадена през 2016 г. от бивши членове на Джабхат ал-Нусра след преименуването й на Джабхат Фатех ал-Шам и официално декларираното от организацията прекъсване на връзките с Ал Кайда. ПР официално се счита за и се самоопределя като част от международната организация Ал Кайда. Преобладава мнението, че отделянето на ПР е условно, като тя е смятана за ударно и елитно бойно формирование на ХТШ, разполагащо с около 3 000 добре обучени, въоръжени и опитни джихадисти.

Мненията (и информациите) за количеството на бойците, с които разполагат организациите, контролиращи Идлиб са в голяма степен противоречиви, като повечето от тях отразяват политическите цели на предоставящите ги страни. В информационното пространство съществува ясно изразена тенденция на съзнателно занижаване на броя – напр. на около 10 000 човека. Успоредно с това се завишава общият брой на населението – до над 3.5 или дори 4 млн. човека. По този начин е по-лесно да се оказва обществен и дипломатически натиск да не бъде провеждана масирана настъпателна операция по цялата територия на Идлиб и да се настоява за обявяване на примирие.

Може да се счита, че общо въоръжените бойци в Идлиб са около 75 000 до 100 000, като от тях между 25 000 и 50 000 са на ФНО. Освен това, възможно е те да бъдат усилени с попълнения от поне няколко хиляди човека от ССА, идващи от анклава Африн, а също и от територията на Турция. Според информации от началото на септември, по разпореждане на турските власти, ССА е трябвало да проведе пълна „инвентаризация“ на своите формирования и на наличното тежко въоръжение в Африн и в Турция, като те бъдат приведени в готовност за използване в Идлиб. Колко от местните жители, разполагащи с оръжие биха се включили при (бъдещ) мащабен сблъсък (с правителствените сили), може само да се предполага.

Въпреки официалните твърдения за противопоставяне и дори сблъсъци между отделните въоръжени формирования, може да се очаква и че ще бъдат направени доста успешни опити за обединяване, каквито вече имаше през януари 2018 г. При успех, това несъмнено би повишило възможностите им за координиране на действията и извършване на маньовър със силите и средствата в зависимост от развитието на обстановката, което в крайна сметка ще увеличи бойните им възможности.

Реалното влияние на Анкара в Идлиб е „по-размито“, отколкото изглежда. През последните седмици, турският президент Ердоган се опитва да промени ситуацията, но това е доста трудна за постигане цел. Идлиб е по-голям по територия от анклава Африн и от Ал Баб взети заедно. Освен това, през годината там се съсредоточиха много - не пожелали да се предадат - джихадисти, които бяха евакуирани директно с автобуси от районите на Дамаск, Алепо, Хомс, Дараа и др.

Контролът в Идлиб е „поделен“ между отделните организации; на практика, основната част от територията му е под контрола на ХТШ и нейните съюзници.

 

Турция фаворизира ФНО, лидерите на който са под силното влияние на сирийския клон на организацията Мюсюлманско братство, ръководството и по-голямата част от членовете на която се намират на територията на Турция и са в близки отношения с президента Ердоган и неговата управляваща Партия на справедливостта и развитието. Независимо от това, ФНО е доста „крехко“ обединение, защото се крепи основно от два фактора – подкрепата (политическа, материална, финансова и логистична) от страна на Анкара и общите врагове на влизащите в състава му организации – САА и нейните съюзници, формированията на СДС и твърдите джихадисти (ХТШ, ИД и техните съюзници). 

Основен противник на ФНО е джихадистката организация ХТШ, която (по различни оценки) разполага с поне около 30 000 бойци. Освен много ключови райони в цялата зона, тя контролира и столицата на провинцията – град Идлиб, а също и важния граничен контролно-пропускателен пункт Баб ал-Хава (на границата с Турция). Лидер на организацията е Абу Мохамед ал-Джилани, а в началото на войната, ХТШ (тогава под името Джабхат ал-Нусра) беше официален сирийски клон на Ал Кайда. В хода на конфликта, тя многократно се е съюзявала или действала съвместно с ИД, но в редица ситуации вътрешните организационни и междуличностни борби между джихадистите в Сирия доведоха до въоръжени сблъсъци между тях, а също и до „обмен“ на терористични атаки, вкл. и с бомбаджии - самоубийци. В последствие, връзката между ХТШ и Ал Кайда беше официално обявена за прекъсната и ХТШ се самообяви за независима, но в същото време запази единството в идеологията и на целите си с тези на Ал Кайда. Реално, единствената разлика е доста несъществена – ХТШ обяви за цел на водения от нея джихад свалянето на Асад и създаването на територията на Сирия на държава на исляма. Тази цел – по никакъв начин - не противоречи на стратегическите цели на Ал Кайда, въпреки че е по-ограничена от тях по място и време. Практически, фиктивното „отделяне“ целеше да се създаде възможност за обединяване на възможно най-много джихадисти в Сирия под единно командване – нещо, за което нееднократно се е застъпвал и лидерът на Ал Кайда, Айман ал-Зауахири. Ръководството на ХТШ – лидерът й, ал-Джилани и по-голяма част от близкото му обкръжение поддържат някакви отношения с турски представители - но отказва да се подчини изцяло на Турция. Анкара отправи две послания към ХТШ. Първото от тях е организацията да се разпусне и по-голямата част от бойците й да се влеят във формированията на „умерената“ опозиция, което Анкара й представи като единствен възможен вариант за „умиротворяване“ на Русия и недопускане на силите на Асад (и неговите ирански и проирански съюзници) в Идлиб. Кулминацията в това направление беше официалното обявяване на ХТШ за терористична организация от Турция. Все пак, турското ръководство успя да наложи своето влияние върху част от джихадистите и като резултат, в нея се очертават две крила – на „твърдите“ джихадисти, останали верни на ал-Джилани (към него спадат по-голямата част от по-високопоставените командири) и второто – на джихадистите, които търсейки изход от създалата се ситуация са склонни да приемат исканията на Анкара. Към втората група спадат повече командири от по-ниско ниво и „редови“ джихадисти. Така, ал-Джилани е подложен на натиск от две страни в ХТШ. От една страна, срещу него са твърдите джихадисти (много от които не са сирийци) – привърженици на Ал Кайда, които го обвиняват в безпринципност, предателство и склонност към колаборационизъм, водещи до разрушаването на организацията (след като самоволно се е отделил от Ал Кайда), а също и че се е „продал“ на Турция. На противоположното мнение са онези от джихадистите (най-вече – сирийци), които считат, че с помощта на Турция и изпълняването поне на част от нейните искания, може да се постигне предотвратяването на мащабно настъпление в Идлиб, което ще бъде съпътствано с големи жертви и в крайна сметка ще доведе до военно поражение. След постигнатото между на 17 септември президентите на Русия и Турция споразумение (меморандумът от Сочи) и при продължаване на натиска от страна на турските военни, може да се очаква, че в ХТШ (независимо от това, каква позиция ще заеме ал-Джилани) ще се стигне до разцепление – една част от нея ще се присъедини към подкрепяния от Турция опозиционен блок, друга най-вероятно ще се влее в Танзим Хурас ал-Дин.

Какво ще се случи с ХТШ е важно и от хуманитарна гледна точка. През контролирания от нея ГКПП Баб ал-Хава в Идлиб влиза по-голяма част от хуманитарната помощ. По данни на ООН, през юли т.г. от общо 403 ТИР-а с хуманитарни помощи, 341 са преминали именно през този ГКПП. Разбира се, голяма част от идващата хуманитарна помощ се „отклонява“ от ХТШ.

В Идлиб има и още много (по-малки от ХТШ) джихадистки формирования, най-важното (и „твърдото“) от които е организацията Танзим Хурас ал-Дин. Около нея гравитират повечето организирани групи и отделни джихадисти от чужбина – като най-многобройни сред тях са уйгурите и чеченците (вкл. организацията Джунд ал-Шам). В зоната действат и „нелегални клетки“ на ИД, които са обект на преследване, както от ФНО, така и от ХТШ.

В района на Хама действа организацията Джаиш ал-Еззах, която се афишира като част от ССА, но остана извън подкрепяния от Турция ФНО. Това на практика доведе до ситуацията, че в тази част на Сирия има две отделни „Свободна сирийска армия“. Не е съвсем ясно, каква позиция ще заеме Джаиш ал-Еззах в близко бъдеще. Очертаващите се основни възможности са две – организацията да е прикрит съюзник на ХТШ или просто да се опитва „да оцелее“ (заради отдалечеността на района, който контролира от турските сили и границата с Турция) при непрекъснатите сблъсъци между отделните по-мощни опозиционни формирования.

В западната част на Идлиб една друга джихадистка организация Ислямска партия на Туркестан (ИПТ) - която е съставена от китайски уйгури - контролира стратегически важния район на Джиср ал-Шукюр, който е превърнала в своя „крепост“. ИПТ поддържа тесни връзки, както с ХТШ, така и с турските специални служби и военни. През по-голямата част от конфликта, тя успя да стои извън противопоставянията и сблъсъците между различните опозиционни формирования, но през пролетта на тази година тя изостави своя „неутралитет“ и се включи в боевете между ХТШ и атакувалите я ислямистки формирования, подкрепяни от Анкара. Нейната намеса се оказа с решаващо значение за победата на хората на ал-Джилани. Въпреки това, може да се очаква, че влиянието на Турция върху ИПТ ще бъде по-силно, отколкото „верността й“ към ХТШ. Причината е много прозаична – ръководството на ИПТ е наясно, че Анкара единствена би могла да окаже „спасителната“ подкрепа на уйгурските джихадисти предвид твърдото намерение на Пекин, организацията да бъде унищожена, а оцелелите й членове да не бъдат допуснати да се завърнат в Китай.

Други сили в Идлиб и около него

Доколкото Идлиб е последната останала от четирите т.нар. „зони на деескалация“, създадени в рамките на процеса от Астана (включващ Русия, Иран и Турция), отговорност за която носи Турция в нея са разположени т.нар. „наблюдателни пунктове“ на турската армия, а по границите й – на контролираната от САА и нейните съюзници територия – има такива и на Русия, Иран и на сирийските правителствени сили. Тяхното разположение до голяма степен отразява политическите и военни цели на тези страни, а също и на взаимната подозрителност и съперничество между тях.

Турски наблюдателни постове

През периода октомври 2017 г. - май 2018 г. ВС на Турция развърнаха 12 наблюдателни поста (НП), разположени така, че да може да бъде следено всяко евентуално придвижване на сухопътни сили на САА и нейните съюзници по основните маршрути за влизане в Идлиб. Освен това, те дават възможност за наблюдение на част от подходите към контролирания от турската армия и нейните прокси-организации анклав Африн и за последващо противопоставяне на силите на сирийските кюрди. От политическа гледна точка, те способстват за осигуряването на влиянието на Турция върху съществена част от силите, воюващите с правителството на Асад – т. нар. „умерена опозиция“ (доколкото изобщо съществува такава) и джихадистите.

Два от тези НП – Салва и Джабал Семаан бяха създадени през октомври 2017 г. в непосредствена близост до (тогава) контролирания от подразделения на YPG анклав Африн и изиграха важна роля при провеждането на започналата през януари операция „Маслинова клонка“.

Третият НП – Джабал Акил бе развърнат през ноември 2017 г. в близост до град Кабтан Джабал – основна „крепост“ на Движение Нур ал-Дин ал-Зинки, което в последствие съвместно с Ахрар ал-Шам създаде организацията Сирийски Освободителен Фронт (СОФ) и през ноември 2017 г. (малко след създаването на НП Джабал Акил) влезе в сблъсъци с ХТШ, а през 2018 г. СОФ се присъедини към ФНО.

Следващите три НП (Ал Ейс, Сурман и Тал Тукан) бяха създадени през февруари 2018 г. Непосредствено след като САА с подкрепата на руската авиация и про-ирански милиции проведе - от декември 2017 г. до края на януари 2018 г. - кампания завършила с овладяването на контролирани до тогава от опозицията територии в провинциите Хама, Алепо и Идлиб (източно от ЖП линията, свързваща Хама с град Алепо) и на стратегически пунктове по ивица с дълбочина от 2 км до 6 км западно от тази ЖП-линия. Тези НП наблюдават възможните направления за настъпление на САА и съюзниците й към Ал Атариб (и държан от опозиционните сили участък на магистрала М-5); към градовете Мараат ал-Нуман, Абу Макки, Джаряназ, Талминес и Маршамшех и пътищата, свързващи град Идлиб с Мараат ал-Нуман и Хан Шейхун.

През март 2018 г. беше създаден НП Джабал Анак. Неговото предназначение е да следи за действията на силите на САА и нейните съюзници по западните части на град Алепо, както и за силите на YPG/СДС в последния останал под техен контрол район (Тал Рифаат – Анадан - населения пункт Басмарех), а също и двата населени (основно с шиити градове) Захра и Нубл, които твърдо подкрепят САА и където са разположени бази на ливанската Хизбуллах и проирански милиции. Този НП към момента трябва да следи и за възможни координирани атаки на САА и съюзниците й, както и на YPG с цел овладяване на района Анадан – Кафр Хамра, северно от град Алепо с последващо настъпление към град Ал Атариб. Според военни експерти, овладяването на северните части на провинция Хама би могло да бъде и „първи сигнал“ за общо настъпление за овладевяне на Идлиб.

НП Морек е развърнат през април 2018 г. с цел наблюдение на района южно от град Морек (северната част на провинция Хама) и на стратегическия път водещ към Хан Шейхун. Овладяването на този район от САА отваря възможност за последващо овладяване на южните части на провинция Идлиб, магистрала М-5, а след това и бързо настъпление към Мараат ал-Нуман.

Месец по-късно е създаден НП Рашидин – на практика в западните покрайнини на град Алепо – един крайно оспорван през целия конфликт район, който често минаваше „от ръце – в ръце“. Този НП осигурява и наблюдение на пътя към Урем ал-Кубра и Ал Атариб. Това е район, който потенциално би могъл да бъде използван от САА за настъпление и респективно овладяване на западните части на провинция Алепо.

НП Джабал Тюркмен (създаден също през май 2018 г.) се намира в контролираната от опозицията част от провинция Латакия. Овладяването на този планинския район е предварително условие за настъпление на силите на Асад в западните части на провинция Идлиб. Този район се контролира от джихадистката Ислямска партия на Туркестан, което предполага тежки боеве, но ако САА успее да постигне победа, нейните сили биха се оказали в близост до стратегически важния град Джиср ал-Шукюр.

НП Майдан Гази (създаден също през май 2018 г.) е предназначен за наблюдение на района на град Калаат ал-Мадик – важен кръстопът, овладяването на който би отворило пътя на САА за настъпление към два от регионите на провинция Идлиб – Джабал Шашбахо и Джабал Завиех. Контролът на Калаат ал-Мадик дава възможност и подготовка на настъпление за овладяване на равнината Сахл ал-Хаб (провинция Хама), излизаща до турско - сирийската граница.

Последният създаден (отново през май т.г.) НП е Джабал Иштрабак – за наблюдение на района на стратегическия град Джиср ал-Шукюр. Овладяването му от САА би й дало възможност за последващо настъпление в западно направление – т.е. за възстановяването на държавната граница с Турция.

Несъмнено, НП-ове на турската армия са важни, както за следене на действията на САА и нейните съюзници, така и за водене на отбраната на Идлиб. Възниква, обаче въпросът, дали турското правителство е готово да отбранява тези НП в случай на масирана атака от страна силите на сирийското правителство или турските сили просто ще „гледат“ тяхното настъпление и ще се изтеглят. Възможен е и смесен вариант, защото част от тях (като Джабал Тюркмен, Морек и Джабал Анак) са определяни като по-малко пригодени за отбрана. От друга страна обаче, разположението им налага на настъпващите сили (и подкрепяща авиация) да правят тактически паузи в хода на настъплението с цел да бъде предоставено време на турските сили да се изтеглят – време, което несъмнено би било от полза на отбраняващите Идлиб и което би дало възможност за оказване на международен натиск върху Русия, Иран и Сирия за „прекратяване на кръвопролитията“…

Руски наблюдателни постове

По-голямата част от НП на контингента от руските въоръжени сили в Сирия са разположени практически „огледално“ на НП на Турция. Повечето от тях са развърнати във военни съоръжения на САА с важно значение. Такива са НП на летището Абу Дхухур и в ПВО база в западните покрайнини на град Алепо. За отбелязване е, че някои от тях са в съседство с НП на Иран, които също са развърнати в значими сирийски военни съоръжения.

Въпреки че официално руските НП са създадени за целите на изпълнението на деескалацията по процеса от Астана, те (несъмнено) имат и важно политическо и военно значение:

- Разположени са на места, осигуряващи изпълнението на тристранните договорености от страна на Турция, ранно предупреждаване при по-крупни действия на опозиционните сили от Идлиб срещу контролираните от САА райони, а също и осигуряване на разузнавателна информация за превантивни и „наказателни“ удари срещу опозиционни сили, извършили атаки срещу руските сили в Сирия (напр. като атаките с дронове срещу авиобаза Хмеймим).

- Позволяват разполагането на руски войски водещо, което води до засилване на влиянието на Русия в райони, което предоставят на Москва (при това – в дългосрочен план) „лост“ за оказване на влияние и натиск върху управлението на президента Асад и донякъде – върху опозицията. Такива са руските НП в близост до Ал Сукайлабия и Махардах – населени предимно с християни, а също и НП в равнината Сахл ал-Хаб, която е със смесено население (предимно шиити и сунити) и се намира до провинция Латакия, считана като цяло за „основна крепост“ на фамилията Асад.

- Осигуряват наблюдение по протежение на основните комуникационни маршрути (пътища), които САА непременно (по необходимост) би използвала при мащабно настъпление срещу Идлиб – в случай, че самостоятелно и/или съвместно с Иран би започнала такова без предварително пълно съгласуване с Москва, поставяйки я пред свършен факт и „заставяйки“ я да осигури въздушна и друга военна и политическа поддръжка и излагайки на риск взаимоотношенията на й с Турция.

Ирански наблюдателни постове

За разлика от турските и руските, иранските военни НП изглежда са разположени главно за изпълняване на задачи на местно ниво и за нуждите на военни операции.

Поради това, по-голямата част от тях са разположени в района на град Алепо – предимно във военни съоръжения. По този начин, те осигуряват усилването на райони/зони, където действат основната част от иранските и проиранските сили – напр. по протежение на линията на съприкосновение Захра – Нубл, Ал Хандер – Ал Ейс, в Хандерат и западните части на град Алепо. Те разполагат с необходимите възможности, които биха им позволили да бъдат много активни в оказване на поддръжка при планирането и осъществяването на по-мащабна операция за овладяването на Идлиб.

От политическа гл.т. (подобно на турските и руските) те биха могли да играят спомагателна роля при осигуряването на подкрепа за управлението на Асад от страна на отделни общности (и райони), а също и укрепване влиянието на Иран с оглед на последващо влияние върху сирийското правителство.

Разбира се, Техеран може да се опира на съюзните с него военизирани формирования (прокси-организации), а също и на тези на ливанската Хизбуллах, много от които са разположени по границите на Идлиб – непосредствено на или в близост до линията на съприкосновение. Сред тях са Иракски Хизбуллах, Харкат ал-Нуджаба, бригадите Бадр и др. – според повечето информации, това са силите на най-малко 21 прокси-организации. В района на югозападен Идлиб и Латакия действат 3 от тях, в югоизточен Идлиб и северна Хама – 6 организации (освен тях там има и сили на ливанската Хизбуллах) и в района на източен Идлиб и западната част на Алепо – 12 организации. Повечето от иранските прокси-организации са съставени от доброволци – шиити от Ирак, Афганистан, Пакистан и други страни – като в състава на някои от тях има съветници, командири и военнослужещи от силите „Кудс“ (на иранския Корпус на пазителите на ислямската революция).

Меморандумът от Сочи

На срещата в Техеран на президентите на Иран, Русия и Турци (в рамките на процеса от Астана), президентът Владимир Путин не прие (публично) отправеното от турския му колега предложение да бъде сключено примирие в Идлиб. Приемането на подобна сделка на практика поставя отговорността за „бъдещи събития“ в Идлиб върху Дамаск и респективно, неговите съюзници. На 17 септември обаче, на среща между Путин и Ердоган в Сочи беше подписан меморандум, с който „битката за Идлиб“ (мащабно настъпление на сирийската армия за установяване) беше отложена. Това създава и условия - ако меморандумът бъде изпълнен - да бъде отворен пътя за по-нататъшно политическо уреждане на конфликта.

Някои от по-важни моменти в меморандума са:

• Запазва се зоната за деескалация в Идлиб, като турските НП ще бъдат усилени (с войски) и ще продължат да функционират.

• Русия се задължи да осигури избягването на военни операции, нанасянето на удари срещу Идлиб като се поддържа сегашното статукво.

• По протежение на линията на съприкосновение се създава демилитаризирана зона (ДМЗ) с дълбочина от 15 км – 25 км, точните граници на която се уточняват между руските и турските военни.

• До 10 октомври от ДМЗ трябва да бъдат изведени всички танкове, РСЗО, артилерията и минохвъргачките, които принадлежат на воюващите страни.
• До 15 октомври всички „радикални терористични групи“ трябва да бъдат изведени от ДМЗ.

• ДМЗ ще бъде наблюдавана по границата от координирани патрули на турската армия и руската военна полиция, а също и с помощта на дронове.

• За установяване на устойчиво прекратяване на огъня в зоната за деескалация Идлиб се разширяват функциите на Съвместния ирано-руско-турски координационен център.

• До края на 2018 г. се отварят за движение магистралите М-4 (Алепо – Латакия) и М-5 (Алепо – Хама).

• Русия и Турция потвърждават своята решимост да се борят с всички форми и прояви на тероризъм в Сирия.

Всички основни участници в конфликта в Сирия имат интерес офанзивата срещу Идлиб поне да бъде отложена.

При незабавна офанзива, правителството на Башар ал-Асад би понесло доста негативи, (особено, ако тя започне без съгласието на Русия, която - поставена пред свършен факт - би могла да ограничи своята военна и дори политическа поддръжка):

• Въпреки разприте помежду им, опозиционните сили в Идлиб лесно могат да ги загърбят и да се обединят за отблъскване на настъпващите правителствени сили като им окажат ожесточена съпротива. Победата би била съпътствана с много загуби за САА и съюзниците й, което пък ще намали допълнително и без това ограничените човешки ресурси на Асад.

• Лесно би могло да се стигне до намеса с военна сила (въздушни и ракетни удари) от страна на САЩ, Великобритания, Франция, които декларираха, че ще направят това, ако в Идлиб бъде използвано химическо оръжие. В последствие към тях се присъедини и Германия. Предварително беше и е ясно, че независимо от това, кой точно е използвал такова оръжие за „виновен“ ще бъде считан Дамаск. След това заплахите от страна на САЩ ескалираха и постоянният им представител в ООН Ники Хейли заяви, че всяка офанзива в Идлиб ще срещне противодействие от страна на САЩ. Като претекст за такава намеса се изтъква очакваната хуманитарна катастрофа и евентуалните огромни загуби сред цивилното население и новата бежанска вълна.

• Съществува напълно реална опасност, настъпващите войски на правителството да влязат в бой с формирования на турската армия, което може да доведе до война между двете страни.

• При евентуален успех и овладяване на контрола над Идлиб, правителството на Асад ще трябва да осигури нормален живот за населението, както и да поддържа контрола над територията. Това е трудна задача като се има в предвид, че по-голяма част от населението там подкрепя опозицията, вкл. джихадистите. Освен това, от наскоро „изтекли“ в публичното пространство документи на административните органи на ООН е известно, че организацията практически до голяма степен блокира взаимодействието с Дамаск по отношение на предоставянето на помощи и възстановяването на живота в контролираните от силите на Асад райони.

• Намиращите се в Идлиб джихадистки организации (независимо военната загуба) ще продължат съпротивата като нелегални организации. Резонно е да се очаква, че те ще опитат да разширят дейността/влиянието си и извън сегашните им зони.

От друга страна, съгласието на Асад с Меморандума от Сочи му носи позитиви. То му дава възможност да демонстрира (за пореден път) пред международната общност загрижеността си загрижен за сирийския народ и че не желае той да понесе излишни страдания. Така се стимулира и започналия, вече процес на постепенно изместване на заден план на въпроса за оставането му на власт. (Заслужаващ внимание факт е, че дори в Турция в последно време намаляха призивите за сваляне на Асад от страна на официални лица, а турската преса видимо „омекоти“ тона по отношение на Дамаск). Асад не губи възможността за провеждане на мащабна настъпателна операция или поредица от операции с по-ограничени цели (при провал на Меморандума) като „вината“ за тях – този път - ще бъде понесена от Турция. Освен това, прекратяването на огъня дава време на командването на САА и съюзниците й да проведат мероприятия по попълване, прегрупиране и подготовка на войските.

За Русия също е изгодно и желателно отлагането и дори отказ от мащабна настъпателна операция в Идлиб. Решаването на проблема със северозападните райони на Сирия за Москва е само една – макар и много важна – част от постигането на нейните стратегически цели в Сирия, региона, а и в глобален мащаб. От тази гледна точка руското политическо и военно ръководство несъмнено отчита някои по-важни особености на ситуацията:

• За РФ, Иран и Китай се явяват не толкова съюзници, а стратегически партньори в контекста на засилващото се противопоставяне със САЩ, както и по отношение на взаимоотношенията с ЕС. За Москва, запазването на жизнеността на това партньорство и евентуалното му развитие към съюзнически отношения е от изключителна важност.

• Засега, едно от най-големите постижения на Русия е развитието на отношенията с Турция (президента Ердоган) в икономическите и военните им аспекти. Въвличането на Турция в конфликта създаде възможности за обвързването й, в засилващи се партньорски отношения между двете страни и създаването на „пукнатина“ в НАТО чрез задълбочаване на противоречията между Анкара и Вашингтон. За да бъде запазена тази тенденция, Путин трябваше да направи отстъпки на Ердоган - което и стана - доколкото по-голяма част от мерките в Меморандума от Сочи са по-стари и/или преформатирани предложения на турския президент за Идлиб.

• По много причини, поддържането на ситуацията в Идлиб е стратегически важно за Ердоган и ако Москва допусне „несанкционирано“ от нея и несъгласувано с Анкара настъпление на САА и иранските й съюзници, това би нанесло силен удар върху взаимоотношенията между Русия и Турция и процеса от Астана може лесно да бъде „торпилиран“, а това е нещо, което руското ръководство не би допуснало лесно. То ще навреди и на внимателно изграждания и поддържан имидж на Русия, като имаща решаващата и окончателна дума за развитието на конфликта в Сирия и на разширяващото й се на тази основа влияние в Близкия Изток. Родобно развитие би създало и впечатление, че в Сирия „водеща“ е Иран, което пък на свой ред е удобен повод за намесата на противниците на Иран в лицето на САЩ, Саудитска Арабия (и нейни съюзници от Персийския залив) и дори на Израел.

• Сирия е ключов фактор за трайното „настаняване“ на Русия в Близкия Изток и Източното Средиземноморие, което е необходимо за защитата и налагането на нейните икономически интереси – напр. във връзка с възпрепятстването на доставки на газ и нефт от района на Персийския залив и самата Сирия за Европа, а също и за разработването на находищата природен газ в източната част на Левантийския газов басейн, който по своите запаси е съизмерим с тези в Залива.

• Сирия и военните бази на нейна територия създават благоприятни условия за засилването на военната и икономическа роля и влияние на Русия в Африка и в Персийския залив.

• Доминирането в Сирия или поне „споделянето“ (разпределянето) на влиянието върху управляващите там и върху държавния апарат, все още не е решено окончателно. Предстои да видим, дали и как то ще бъде разпределено между Русия, Иран и Китай.

• Асад не е съвсем лоялен съюзник както на Русия, така и на Иран и в дадени моменти се стреми да постига собствени цели, като лавира между двете страни.

Подписаният в Сочи меморандум отговаря на интересите на Москва, още повече, че Путин практически остави „вратите“ за възможности военни действия отворени, прехвърляйки най-тежките отговорности по изпълнението му на Анкара, която пък на свой ред беше принудена да ги приеме. Меморандумът създава и допълнителна възможност за по-нататъшно „замразяване на конфликта“, а това също би било изгодно за руското ръководство, което има богат опит в управлението на „замразени конфликти“ (Нагорни Карабах, Приднестровието, Абхазия и Южна Осетия, Донбас). Пори подобна ситуация се създават и причини и повод за трайно - и дори - разширяващо се руско военно присъствие в Сирия, като това би могло да стане чрез политически процес от типа на Минските договорености по Донбас, но разбира се с отчитане на особеностите и спецификата на региона и обстановката.

Турция постепенно придобива значението на „основен фактор“ в сирийския конфликт като цяло и най-вече в северните части на Сирия и поради това, каквото и да било политическо решение, ще отразява до голяма степен и нейните интереси.

Постигането на отлагане, а възможно и изобщо избягването на мащабна военна операция в Идлиб беше крайно необходимо на Ердоган и това беше основна движеща сила в политиката на правителството му - от края на август до сега - и той беше принуден да се споразумее с Путин, независимо от големите отговорности, които пое по изпълнението на Меморандума от Сочи.

• Основен „враг“ на Ердоган в Сирия не е (до преди няколко години приятеля) Асад, а кюрдите (РКК и нейните съюзници от YPG). През последните две години, той със съгласието на Москва (понякога и с негласното й съдействие) успя да вземе под турски контрол големи райони в северните части на съседна Сирия, създавайки практически буферна зона между кюрдите и турската граница, като при това нанесе на кюрдските формирования значителни загуби. Опирайки се на военните успехи (операция „Ефратски щит“) и разигравайки „руската карта“, Ердоган успя да постигне компромис и със САЩ, с което си осигури „примирие“ между турските войски и техните прокси-организации в буферната зона в североизточните части на Сирия (за сега, без частта по границата източно от р. Ефрат). Това „спокойствие“ обаче, би могло много лесно да бъде „нарушено“ при настъпателна операция на САА и съюзниците й в Идлиб, особено ако се стигне до преки сблъсъци между турски войски и сили на САА.

• Евентуалното навлизане на САА и съюзниците й в Идлиб представлява и риск за сигурността на самата Турция, защото с потока бежанци и мигранти в нея биха влезли членове на джихадистките формирования в Идлиб, които незабавно ще започнат да я използват като изходна база за действия и атаки в Сирия. „Обуздаването“ им би било много трудна и – както показва досегашния опит – до голяма степен невъзможна задача, при това съпътствана от пряка заплаха за терористични атаки по цялата територия на Турция.

• Ердоган трябва да се съобразява и с факта, че от страна на САЩ, НАТО и отделни страни от Алианса не може да се очаква особено резултатна военна намеса. По опита от нанасяните досега въздушни и ракетни удари той знае, че те имат по-скоро пропаганден ефект и не оказват особено влияние върху бойните възможности на силите на САА и съюзниците й. Освен това, такава военна намеса едва ли би била много мащабна поради опасността от възникването на пряк конфликт между Русия и Иран от една страна и САЩ и/или НАТО от друга, който на практика би поставил началото на регионална и/или дори световна война. В крайна сметка, при включване на Анкара със свои сили в боевете в Идлиб срещу силите на Асад, тя по-скоро не би била подкрепена във военно отношение (от НАТО).

• Евентуалният, но напълно възможен, краен неуспех на Турция да „удържи“ Идлиб би застрашил и останалите контролирани от нея райони (буферната зона).

• Независимо от получаваните милиарди по споразумението с ЕС за ограничаване на миграцията към Европа и оказваната от ООН и отделни държави помощ, Турция харчи огромни средства за мигрантите и бежанците, намиращи се на нейна територия, които по различни оценки са около 3-3.5 милиона човека. Големи средства се изразходват и за осигуряването на живота на населението в буферната зона по границата със Сирия, а също и за издръжката на прокси-формированията на сирийската опозиция. Към всичко това, следва да се добавят „скочилите“, устойчиво високите и нарастващи военни разходи – във връзка с операциите на турската армия в и в близост със Сирия. На фона на тези разходи и в условията на трудно и не особено успешно обуздавана финансова и икономическа криза в самата Турция, една неминуема нова и не малка и внезапна вълна бежанци от Идлиб на турска територия и/или „вътрешно разместени“ на територията на Африн (по оценки на турското разузнаване най-малко около 250 000 – 350 000 човека) е крайно нежелателна за Ердоган по икономически и финансови причини. Изградените в буферната зона лагери за бежанци са с капацитет от около 170 000 човека – видимо, крайно недостатъчни.

• Противопоставянето между Русия и Турция би довело до влошаване на икономическите отношения между двете страни, което в настоящия момент е особено нежелано за Ердоган.

Като опитен политик, турският президент е наясно, че ако „не излезе победител“ от създалата се около Идлиб ситуация, това ще бъде мощен удар върху собствения му имидж в арабския и мюсюлманския свят, който ще постави край на надеждите му за позицията на „лидер и защитник на мюсюлманите по света“. Неуспехът (особено срещу Русия) ще ограничи и влиянието на Анкара в централно азиатските страни – бивши републики в състава на СССР. Но най-лошото, лично за него би било негативното отражение в самата Турция, където обикновените турци, свикнали да виждат в негово лице „винаги успяващ лидер“, който осигурява „победите, благоденствието и величието на Турция“, много лесно ще се настроят срещу него, тъй като в съответствие с традициите на политическия живот в страната, именно „лидерът“ олицетворява държавата и е прославян за успехите, но негативите за неуспехите и провалите ги носи също той. Несъмнено, от подобно негативно отношение ще се възползват всички неговите политически противници - както вътрешни, така и външни (вкл. САЩ и страните от ЕС).

Именно поради това, може да се очаква, че Ердоган или ще положи всички възможни усилия – вкл. и използването на сила - за изпълнение на поетите с Меморандума задължения. По думите на президентския говорител и съветник Ибрахим Калин (който представлява Ердоган на тристранните срещи в рамките на процеса от Астана на ниво президентски съветници) за изпълнението на Меморандума ще бъдат използвани всякакви средства.

Убеждаване, умиротворяване, други мерки, каквото е необходимо“, заяви Калин на 21 септември. Разбира се, прилагането на военна сила ще бъде крайна мярка, а Анкара ще се стреми да използва позициите и влиянието си сред опозиционните формирования и местното население. Повечето от т.нар. „умерени“ формирования, които на практика са турски прокси-организации, вкл. ФНО/ССА се съгласиха с Меморандума от Сочи, като подчертават своето доверие към Турция, недоверието си към Русия и искането си Асад да бъде свален от власт. Важен успех за Ердоган е, че съветът на лидерите на местните племена и кланове също го подкрепи – така поддръжката на „твърдите“ джихадисти и техните организации от страна на местното население ще бъде ако не спряна изцяло, то поне значително намалена.

В същото време, като част от „убеждаването“ и за демонстриране на решителност за прилагане на сила, турският контингент в Идлиб се усилва с механизирани и бронетанкови подразделения, а също и с артилерия. В Идлиб беще прехвърлена и една бригада „Командос“.

Може да се очаква, че Москва ще подпомага Турция в хода на изпълнението на Меморандума. Някои от тези мерки, вече са в ход – напр. руски самолети разпръскват листовки в Идлиб, с призиви бойците от опозиционните сили да свалят оръжие и да се предадат - очаква се, Русия да осигури въздушни коридори на турската авиация при евентуални удари в Идлиб и други. Според изявление на министъра на външните работи на Русия Сергей Лавров, ХТШ трябва на всяка цена да бъде изтеглена от ДМЗ. Думите на Лавров подсказват, че руското ръководство разбира трудностите, пред които е изправена Анкара – ХТШ бе обявена за терористична организация и според Меморандума, тя трябва да бъде разоръжена, а съществуването й - прекратено. Не е изключено, Ердоган да не успее да се справи в договорените срокове, но очевидно Кремъл би могъл да се съгласи с известно удължаване, стига Турция да може да демонстрира, поне някакви успехи в изпълнението на предвидените мерки. В потвърждение на това е и започналото предислоциране на ударни подразделения на САА от района на Идлиб към южните и югоизточните части на страната, където се очаква да се включат в боевете срещу остатъците от формированията на ИД – Дамаск едва ли би предприел подобни действия без съгласието на Москва и без гаранции, че евентуално настъпление на озиционните сили от Идлиб към контролираните от него райони ще бъде предотвратено.

Държавният департамент на САЩ, също приветства постигнатото между Русия и Турция споразумение. Засега обаче, извън хуманитарната страна на проблема в Идлиб (недопускане на атаки с химическо оръжие и масови жертви сред цивилното население), въз основа на която се отправят заплахи за нанасяне на удари, той не е във фокуса на Вашингтон - поне официално, основна негова стратегическа цел си остава ИД.

Наскоро, министърът на отбраната Джеймс Матис обяви три условия, които трябва да бъдат изпълнени, за да се изтеглят американските сили от Сирия: 1) САЩ трябва да бъдат убедени, че Ислямска държава е унищожена; 2) САЩ трябва да бъдат убедени, че след изтеглянето на американските сили, на териториите, които са били под техен контрол ще останат подготвени сили за сигурност и 3) САЩ трябва да бъдат убедени, че мирното урегулиране на сирийския конфликт става в рамките на признатия от ООН Женевски процес.

Думите на му са показателни, независимо от факта, че при доста неустойчивата и „скокообразно“ променяща се политика на президента Тръмп, тези условия би могло „с един замах“ да бъдат променени. Въпреки това, обявените от Матис условия са важни, защото от страна на Вашингтон, вече не се поставят като условия пълното изтегляне на силите на Иран и неговите прокси-организации от Сирия, а също и оттеглянето на Асад от власт.

В същото време, условията дават възможност, военното присъствие на САЩ в Сирия в обозримо бъдеще да продължи.

Очевидно е, че джихадистите от ИД няма как да „изчезнат“ и е много по-вероятно да преминат „в нелегалност“, продължавайки своята дейност. Разкриването и унищожаването на техните терористични клетки може да продължи години наред, а при определени условия (както това се случва в Ирак), може да се стигне и до „възраждане“ на организацията.

Силите за сигурност, за които говори Матис реално, вече съществуват – това са YPG/СДС, които се подкрепят, подготвят и въоръжават от САЩ и съответно поне за момента са проамерикански ориентирани. Де факто, те контролират големи части от територията на Сирия и в този смисъл, касаещото ги „условие“ е по-скоро израз на желанието да бъде подсигурено тяхното бъдещо съществуване при евентуално бъдещо сключване на споразумение между Дамаск и СДС. Очаквано, това няма как да не тревожи Ердоган и ще го принуди да бъде по-отстъпчив в преговорите си със САЩ по Сирия и да приеме американско военно присъствие – стига, разбира се да получи някакви гаранции (както това стана в Манбиж) от страна на Вашингтон, че няма да допусне РКК и YPG да продължат да воюват в Турция и срещу турските сили и техните прокси-организации в Сирия.

От друга страна настояването, политическото урегулиране в Сирия да стане посредством Женевския процес е напълно естествено - самият той е колкото продължителен, толкова и безрезултатен. Реалните изменения в конфликта и приближаването към неговия край станаха в рамките на двата формата под егидата на процеса от Астана – двустранен (Турция и Русия) и тристранен (Турция, Русия и Иран). В този процес (за разлика от Женевския процес) Вашингтон не участва, като в същото време отказа неколкократните покани да се присъедини към него. Основната причина за това, е че такова включване би било официално признание за ролята и мястото на Иран в Сирия и региона, а също и би го поставило в неизгодна (от дипломатическа гледна точка) позиция при защитата на собствените им интереси. Това е нещо, което не отговаря на стратегическите цели на САЩ и не би било допуснато от силното израелско лоби в администрацията на президента Тръмп. В този смисъл, би могло да бъдат разглеждани и твърденията за „международната легитимност на процеса от Женева“ и за липсата на такава „легитимност“ на процеса от Астана.

По всичко изглежда, че и американската администрация няма защо да е недоволна от „замразяването на конфликта“ - поне за известно време - а оставането на американските сили на територията на Сирия представлява доста „солиден“ аргумент при бъдещи преки преговори на високо ниво между Русия и САЩ по бъдещето на страната. Така, дори и на територията на Идлиб да бъде извършена станалата вече „прословута“ атака с химическо оръжие, това може и да не доведе до незабавен (въздушен) удар от страна на САЩ, Великобритания, Франция и Германия. Забавянето му и/или отменянето му лесно би могло да стане, като той бъде обвързан с представянето на „твърди и неоспорими доказателства“, което е твърде дълъг процес с неясен изход, до голяма степен ще зависещ и от общата обстановка в Идлиб, Сирия, региона и света, а и не малка част от политически ангажираните хора по света са вече повече от „подозрително настроени“ към „химическата атака в Идлиб“.

Както се очакваше, Меморандумът от Сочи предизвика недоволство и негативни реакции в терористичните джихадистки организации в Идлиб. Въпреки това, ситуацията е много динамична и под натиска на Турция и на местното население, в действията на повечето от тях могат да настъпят съществени промени. Очаква се, местното население да се отнася все по-негативно към „чужденците“ – за това съществен принос имат и самите джихадисти.

Според доста съобщения, те забраняват на коренните жители на Идлиб да събират и разпространяват хвърлените от руски самолети листовки и им налагат сурови наказания; а всеки, който бъде заподозрян в желание да се предаде или избяга на контролирана от правителството на Асад територия се подлага на жестоки репресии – на 24 септември джихадистите обстрелваха с минохвъргачки цивилни, изтеглящи се по създаден от САА хуманитарен коридор, което доведе до неговото затваряне. Нормално е това да предизвика гневни реакции от страна на цивилните, които едва ли желаят да бъдат използвани като „жив щит“ при евентуални бойни действия.

Според информациите, организациите, които обединяват повечето джихадисти – чужденци, като Танзим Хурас ал-Дин, Ансар ал-Тауахид, Ансар Аллах, Ал Фуркан и Джунд ал-Кавказ, а също и джихадистките организации и групи влизащи в състава на т.нар. Организация за освобождение на Шам (Леванта), поне засега отказват да се изтеглят от фронтовите линии в южните части на Идлиб и северните райони на Латакия и да изведат силите си извън ДМЗ.

Подобна е ситуацията и с ХТШ и ИПТ – преобладават съобщенията, че те отхвърлят Меморандума от Сочи.

Един от религиозните лидери на ХТШ Абу ал-Якадхан ал-Мъсри заяви, че „За продължаването на джихада и властта на Шарията, пътят напред е удряне по вратовете (т.е. обезглавяване, продължаване на въоръжената борба – бел. авт.). Който поиска от вас да предадете вашето оръжие най-много заслужава да се биете с него – преди всички други. Който се откаже от своите лозунги за „продължаване на битката, докато режимът бъде свален“ и предаде оръжието си, той е лицемерна жаба (неологизъм в сирийската опозиция за някой, който се е присъединил към правителствените сили – бел. авт.). Който създава [изкуствено] проблеми за да елиминира организациите на муджахидините за придвижване на споразумението от Сочи, той е предател и агент. Идващите дни са пълни с изненади, така че пригответе се за епични битки.“ В тон с това изявление са и пропагандните послания на свързаната с ХТШ информационна агенция „Ибаа“, която пряко сравнява ситуацията в Идлиб с трагедията в Сребреница (по време на войната в бивша Югославия) и открито призовава за противопоставяне на Мораториума от Сочи.

Въпреки това, резонно е да се очаква, че в ХТШ ще има разцепление или поне част от членовете й - най-вече сирийците - ще дезертират или ще се присъединят към формирования на ССА.

Ислямска партия на Туркестан е в доста по-сложно положение. Организацията, действаща в Сирия от 2015 г., е съставена предимно от джихадисти-уйгури, произхождащи от Синдзян – Уйгурския автономен район на Китай. По оценки, общо нейните бойци (които са добре въоръжени, подготвени и опитни) и техните немногобройни семейства са около 3 000 човека. По-голямата част от ръководството на ИПТ (а също и основните му сили) са във Вазиристан, където „се изявяват“ като лоялен съюзник на Ал Кайда, на терористичната мрежа на Хаккани и на талибаните, а практически, намиращите се в Идлиб уйгури са част от основната организация.

ИПТ запази своята автономност по време на целия конфликт в Сирия и в настоящия момент има свои собствени приоритети и цели в Идлиб. Повечето от бойците й са дошли в Сирия през Турция, която до скоро се отнасяше доста толерантно към присъствието им на нейна територия и – очаквано и в Сирия. В последно време обаче, след като Китай засили натиска си като използва дипломатически и икономически лостове, турското правителство все повече „охладнява“ и се дистанцира от ИПТ. Недопускане завръщането на тези уйгури в Синдзян е основен приоритет на Пекин, което на практика означава, че той не би се съгласил с това, да им бъде позволено да избягат (или да бъдат репатрирани) в трети страни, от където биха могли да влязат отново в Китай.

Така на практика на членовете на ИПТ в Идлиб остават две опции – или да се предадат на Турция, което на практика означава прекратяването на съществуването на „сирийската част“ от ИПТ, или да се съпротивляват до пълен разгром, което би довело до провал на изпълнението на Меморандума от Сочи в стратегически важния район на Джиср ал-Шукюр.

***

При сложността на създалата се ситуация и като се отчитат нейната динамика и особености, не би могло да се направи (достатъчно надеждна) дългосрочна прогноза, но с голяма степен на увереност може да се очаква, че в близко (обозримо) време:

• Конфликтът в Сирия - в неговата част в Идлиб - ще бъде „замразен“ и до голяма степен „капсулиран“. Подобна ще е ситуацията и в цяла Сирия, без контролираните от Ислямска държава райони и страната ще остане разделена на части.

• Русия и Турция няма да допуснат опозиционните сили в Идлиб да действат на контролирана от правителството на Асад територия, като опитите за това ще бъдат пресичани, вкл. и нанасяне на превантивни и „възмездяващи“ военни удари.

• Ако се стигне до водене на настъпателни бойни действия от страна на ССА и съюзниците й, те ще бъдат с ограничени цели, място и време и предварително ще бъдат съгласувани между Москва, Анкара и Техеран.

• Меморандумът от Сочи ще бъде изпълнен в общи линии, като е възможно отделни негови части (срокове) да бъдат променени в оперативен порядък.

• Част от „твърдите джихадисти“ ще бъдат елиминирани (вкл. и чрез атентати срещу техните командири), което ще накара много от останалите да „омекнат“, т.е. да се съгласят с условията на Анкара.

• Може да се очаква, че ще има известен (относително малък) поток от бежанци от Идлиб в Турция. Пак там, вероятно ще бъдат евакуирани и част от джихадистите, като предстои да видим къде ще бъдат преместени те в последствие. Някои от вариантите са, те да бъдат прехвърлени в лагерите в контролираната от Турция буферна зона на сирийска територия по протежение на границата между двете страни; прехвърляне на част от тях (основно отказали се официално – реално или не) от продължаването на джихада в трети страни (на които те са граждани, на територията на Северен Кипър и др.).

• Военна намеса на САЩ, Великобритания, Франция и Германия надхвърляща нанасянето на въздушни удари е малко вероятна, дори и при „химическата атака“. Такава намеса би била свързана предимно с други фактори, а ситуацията в Идлиб е просто „идеален повод“ за извършването й.